Blog

Психологическа травма – какво се случва с мозъка и тялото?  

Психологическа травма – това понятие стана обществено достояние и започна да се говори за него не толкова отдавна. Как да се справим с това явление, невинаги е ясно. С тялото е по-лесно – раните се виждат. Очевидно при отворена рана, без да се приложи съответното лечение, тя ще се възпали и ще има усложнения. Психологическата травма също изисква лечение, а липсата на терапия често води до сериозни последствия. Съвсем друг въпрос е, че наличието на такава психологическа травма не се вижда така лесно на пръв поглед.  

Малко за това как функционира човешкият мозък:  

Човекът е продукт на еволюцията. Нашият мозък съхранява в себе си всички етапи на развитие на вида. Мозъкът на плода в корема на майката се развива на слоеве – от по-ниски към по-високи нива. Най-ниското ниво в еволюционно отношение е рептилоидният мозък, който отговаря за оцеляването на индивида в конкретна ситуация, както и въобще за инстинктите, сърдечната дейност, дишането, храносмилането, сексуалната функция. Първо се развива така нареченият рептилоиден мозък, а след това се развива следващият пласт на мозъка – лимбичната система, и едва накрая неокортексът. Всички тези нива са тясно свързани, взаимодействат си, помагат ни да живеем, да общуваме, да работим и да спазваме социалните норми.  

Как мозъкът реагира на опасност?  

Нашият мозък непрекъснато оценява света около нас въз основа на зрителни, слухови, тактилни и обонятелни усещания. За това е отговорен таламусът, който като „готвач“ приготвя „супа“ от различните „съставки“, постъпили чрез сетивата. Всички усещания се предават на мозъка по два начина – по-бърз, но по-първичен и неточен (през подкоровите ядра), и по-точен, но по-бавен анализ в центровете на мозъчната кора. Невронните мрежи на подкоровия път сравняват получените усещания с нашия личен опит или опита на нашите предци и се опитват да намерят прилики, както и да намерят нужното решение в дадена ситуация на базата на този натрупан опит.   Ако субкортексът (бадемовото тяло) намери общи черти между случващото се в момента и някакъв минал опит, „записан в базата данни на мозъка“, се подава сигнал на тялото и то реагира още преди информацията да премине през по-сложния, но по-бавен анализ в кората на мозъка. Както в случай когато например с периферното си зрение забележим нещо, приличащо на змия, което ни кара инстинктивно да отскочим, само за да установим след това, че това не е било змия, а въже. От гледна точка на еволюцията този инстинктивен механизъм е дал на нашите предци онези ценни милисекунди, които са необходими за оцеляването.  

Какво се случва в нашия мозък, когато сме изправени пред някаква трудна ситуация?  

При стрес с ниска интензивност първо се активира така наречената „социална нервна система“, която ни помага да се опитаме да преговаряме или да дадем знак на близките си, че сме в опасност. Гърлото ни пресъхва, тонът на гласа ни се повишава, темпото на речта се ускорява – ние показваме „на съплеменниците си“: „В опасност съм, помогнете ми“. Опитваме се да намерим общ език с тях и да си обясним как най-добре да си взаимодействаме, за да постигнем изход от ситуацията. Отвъд това ниво, така нареченият вентро-вагален комплекс е част от парасимпатиковата нервна система, която се „включва“ при интензивен стрес, като се активира специална зона в мозъка – амигдалата, която задейства системата за реакция при силен стрес. Амигдалата работи като детектор за дим при пожар, преди мозъчната кора дори да разбере какво се е случило, като активира инстинктивния отговор „бий се или бягай“. Произвеждат се хормони на стреса и се активира симпатиковата нервна система, в резултат на което се освобождава голямо количество енергия в тялото, сърдечният ритъм се ускорява, кръвта нахлува в крайниците, ние сме готови да се движим активно и да реагираме на опасността, не можем да седим неподвижни и спокойни, защото в мозъка ни „препуска“ мисълта: „Трябва да се направи нещо!“.   В случаите на екстремна ситуация, когато е реално заплашено физическото ни оцеляване, когато са ни отрязани дори възможностите за реакцията „бий се или бягай“, реакцията на стрес може да прерасне в реакция на „замръзване“ – тогава, когато е налице усещане за безпомощност. Дори и ситуацията да не е така екстремна, подобна реакция се активира тогава, когато например такава една реакция е била заучена в детските години, ако детето е било подлагано на насилие (било то вербално насилие или физическо насилие) и детето в тези случаи е било лишено от възможността да се защити или да избяга от съответната ситуация на насилие. В този случай, в противовес на описаната по-горе реакция „бий се или бягай“, реакциите и активността на тялото се забавят значително. С цел да се съхрани интегритетът на съзнанието съвсем спонтанно се активира втората линия на защита на психиката, като в този случай се отключва така наречената „дисоциативна реакция“, която се характеризира с това, че в главата ни започват да се „блъскат“ мисли от рода на: „това не се случва на мен; това е просто кошмар“ – дисоциация, състояние на замръзване. Забавят се също и всички физиологични функции на тялото, в това число и сърдечният ритъм и дишането. Частта от парасимпатиковата нервна система, така нареченият дорзо-вагален комплекс, е отговорна за тази реакция. Тези инстинктивни реакции при стрес са функция на рептилния мозък и на лимбичната система, които са се развили по време на еволюцията на нашия вид и с голяма вероятност са спасили не един и двама от нашите предци. При относително здрава, нетравмирана психика, след отминаването на реалната, заплашваща оцеляването ни ситуация, се задейства и мозъчната кора, като ситуацията се оценява въз основа на данни, получени от всички органи на възприятието. В идеалния случай резултатът е адекватно решение – преговаряме, защитаваме се или бягаме. При този случай е налице анализ и обработка на събитието на съзнателно ниво, като, ако нещата се развият в нормален порядък, случилото се става част от нашите минали преживявания и отива в „хранилището с база данни от миналото“. Обаче при наличието на психологическа травма този механизъм е нарушен и дори след отминаването на реалната заплашваща ситуация мозъкът и тялото остават за неопределено време (често за цял живот) в режим „бий се или бягай“ или в режим „замръзване“.  

Шокова травма  

Шоковата психологическа травма прекъсва връзките между подкорието и кората в мозъка, като по този начин лишава човека от самоконтрол! Това прилича на случая, при който например човек язди кон и докато го язди, го контролира с юздите, обаче след случай на шокова травма например, която даденият индивид не е имал възможност да отработи и да се освободи от нея, човек става като ездач на паникьосан и разярен кон, който го носи в неизвестна посока и не е възможно да го контролира. Т.е. възможността за адекватна оценка на ситуацията в този случай не е вече налична заради нарушения в резултат на психологическата травма мозъчен механизъм. Когато случаят е такъв, даден изолиран сетивен стимул, като например миризма или звук, може да реактивира спомена за случилото се и човек да се чувства по същия начин, по който се е чувствал в съответната заплашваща ситуация, и буквално да я преживее отново в момента. В такъв случай „готвачът“ в таламуса спира „да вари супа“. Отделни фрагменти, наподобяващи травматичното събитие, могат да послужат като отключващ „спусък“ за тази реакция, като например звук, миризма, дума. Тогава, често внезапно и изненадващо както за другите, така и за самия себе си, в отговор на някакъв съвсем безобиден стимул (звука от спукване на балон например или даден аромат или визуален образ), човек започва да изпитва силен страх, паническа атака или неконтролируема агресия, сякаш това събитие се случва отново и отново. В подобни случаи обичайно за съответния индивид става невъзможно например да изпитва по-интензивни емоции и чувства освен страх, в това число и позитивни такива. Изпитвайки подсъзнателен страх да не преживее отново съответните неприятни емоции и усещания, човекът с психологическа травма обичайно не е твърде способен да изпитва каквито и да било чувства или те са силно притъпени и психиката остава в „замръзнало състояние“, като заради това, разбира се, животът губи своята „многоцветност“. Ако се касае за подобен случай, задачата на терапевта е да направи възможното така, че да се елиминира десинхронизацията и „ездачът да си върне контрола върху коня“. Това може да се постигне, като се действа отгоре надолу, както и отдолу нагоре. Подходът „отгоре надолу“ включва начини за активиране на фронталния кортекс, увеличаване на способността за фокусиране на вниманието и връщане на чувството за контрол. Подходът „отдолу нагоре“ включва методики за седиране на вегетативните реакции и на „изблиците“ от подкорието с помощта на телесно ориентирани техники и други подобни. Авторът на статията е психоневроендокринолог д-р Наталия Навроцка.

п.п.: Психосоматични измерения на травмата: Поведение тип А и реакции на замръзване

При индивиди с персистираща, „фиксирана“ реакция от типа „борба или бягство“, вследствие на преживяна и непреработена психологическа травма, се наблюдава феномен, често идентифициран в психологията като „поведение тип А“. Този модел се характеризира с висока раздразнителност и прояви на вербална агресия (например при шофиране или ежедневни препятствия), породени от постоянното усещане за заплаха.

Сърдечносъдови и онкологични рискове

От физиологична гледна точка, тези лица функционират в състояние на постоянна симпатикова хиперреактивност. Кръвоносната им система е подложена на хронично претоварване поради мобилизирането на кръвен обем, предназначен за физическо оцеляване при реална опасност. В дългосрочен план това води до:

• Хронична артериална хипертония;

• Повишен риск от сърдечносъдови инциденти (инфаркт на миокарда и хеморагичен инсулт).

В противовес на това, при индивиди, при които травмата е предизвикала състояние на „замръзване“ (freeze response), клиничната картина е коренно различна. Те често проявяват артериална хипотония, забавени реакции и астеничен говор. При тази група съществува повишен риск от исхемични инциденти, тъй като механизмът на „замръзване“ е свързан с хипоперфузия и недостатъчно снабдяване на мозъка с кислород – дефицит, който се задълбочава с напредването на възрастта.

Соматизация на гнева

Общ рисков фактор и за двете групи, макар и по-силно изразен при тип А, са онкологичните заболявания. Това потвърждава тезата (метафорично изразена от Уди Алън), че потиснатият гняв има деструктивен соматичен ефект. В психологически аспект гневът се проявява в три основни посоки:

1. Екстернализация (навън): Превръща субекта в насилник чрез проекция на неосъзнатата вътрешна болка.

2. Интернализация (навътре): Потискане на емоцията, което води до виктимизация и патологични процеси в организма (автоагресия).

3. Терапевтична интеграция: Алтернативен вариант, при който фокусът се премества от отреагирането към излекуването на първичната психологическа рана.

Елиминирането на болката в нейния източник премахва необходимостта от защитните механизми на насилието – както към околните, така и към собственото тяло.